Ivo Markov's web site [Personal & Public]. Welcome to my rather simple website containing various information of my hobbies, trips, work and other stuff... The site is mainly in english but there may be some portions written in bulgarian.
In the middle of creation!
Karandila 2009 moto meeting - planning...
Skip Navigation LinksHOME > GALLERY > 2008.05.30-01 - 10th Anniversary and Pirin motoriding
Десет години, дали един уикенд е достатъчен или в Белово тоалетната хартия по-евтина ли е?
 [30.05.2008 - 01.06.2008]


Деня е петък, времето е слънчево а настроението... хммм, еми хич не ми се работи. Едвам изтраях да стане 16:00 и опраших от работа. Имах още много неща да свърша преди да се махна от прашната и задъхана София. Отидох до Бултрако и си взех частите, които чаках от две седмици. След това се впуснах да търся карта на на източни и западни Родопи - оказаха се рядкост и успях да ги намеря чак на третото място където проверих. Вече доста закъснявах с плана си да тръгна в 17:00, така че взех решение изобщо да не бързам, а да оставя нещата да се наредят постепенно. Същата сутринта вече ме бяха блъснали веднъж и не исках да рискувам излишно. Така в 18:00 вече бях вкъщи и реших да хапна и спокойно да си приготвя багажа. Сутринта бях си купил провизии и сега оставаха само палатката, спалния чувал, шалтето и малко топли дрехи. Подготвих се психически за евентуалния дъжд който от някъде бях дочул, че ще се опита да ме застигне.
В 19:00 спокойно бях стегнал нещата по мотоциклета, но въпреки закъснението настроението ми започваше да се оправя.


Последва малко скучно пътуване по магистралата за Пловдив и понеже не ми се караше бързо си се движих в аварийната лента за да не преча на колите. И дума не можеше да става да карам чак до Пловдив по скучната магистрала, така че на отбивката за Костенец се отклоних и поех по стария път. Времете бе слънчево и топло, но достатъчно захладняло за да направи пътуването много приятно. Насладих се на хубавите гледки през Момин проход и си припомних едно от първите ми пътувания с мотоциклет. Определено цялото напрежение, насъбрано през седмицата бе изчезнало. Подминах отбивката за Сестримо, откъдето тръгва и прекия път за Белмекен, през ПАВЕЦ Чаира. За него имам планове в близко бъдеще, засега му се наложи да продължи да ме чака. Докато минавах през Белово се сетих, че вкъщи е свършила тоалетната хартия и се заканих да си взема на връщане, нещо което не изпълних разбира се. Стигнах и до Септеври, откъдето се отклоних по живописния път към Велинград, минаващ през красивото дефиле заедно с теснолинейката, лъкатушеща се и опитваща да си намери местенце в надвисналите скали. Реших че трябва да запомня това идване и се снимах на входа на прохода, почти покачил се на релсите.


Преди Велинград започна да се стъмнява, но успях да зърна Батак преди да потъне в здрача. Очилата ми се оплаках от мръсните си стъкла в момента в който мина първата кола на фарове, но малко вода и търкане ги предразположиха към по-добра видимост. След Батак се отклоних към целта си тази вечер, а тя бе Голям Беглик. Както и преди, когато съм наближавал това чудно местенце на Родопите вечер, отново ме посрешна плътна като стена мъгла и влажния, и хладен въздух. Това намали съвсем скоростта ми а и чак сега, след 5 хил. км. в Турция осъзнах, че фара ми е прекалено забит в земята. Нищо, свалихме скоростта до необходимото от предпазливост - за никъде не бързах, бях си само аз, мотоциклета и пътя... Отпреди година, когато посетих за последен път Беглика ми бе останал спомен за местенце до брега, с една стръмна и кална пътека и невероятна гледка сутрин.
Стигнах до стената и и направих снимка, доста слабо подобие на реалността в този момент но все пак ми помага да си спомня.


Продължих покрай хижите в опит да си припомня пътя до полянката и почти на магия открих миналогодишната пътечка потънала вече в мрак, подобаваш на късния час. Пътечката бе по-добра от миналата година но изненадата във вид на паднало и препречило пътя дърво не закъсня. Успях да прокарам мотоциклета по стръмния склон от дясната му страна, като и не можеше и да става дума да преплувам езерото от лявата, подтискайки мисълта за двойно по-сложното положение в което ще попадна на сутринта. Озовах се на поляната и изглеждаше по начина, който сме я оставили миналата година... мисля, че ме е чакала в самота... само мен.


Разпънах палатката, подпрях мотоциклета и се отказах да паля огън. Влагата бе толкова силно пропила всичко, че опитите ми щяха да са безуспешни. Извадих си запасите от храна и си ги разделих за да имам и за закуска. Хапнах и пийнах малкото алкохол който си бях приготвил. Дълго се наслаждавах на кристалната тишина и пълното небе, немислещ за нищо, което се оказа лесна задача в този момент. Желанието за сън дойде внезапно и със същия темп бе превърнато в действителност.
Сутринта ме събуди бавно и внимателно, доста по-съобразително отколкото би могъл да го направи града. Станах и дълго се наслаждавах на гледката, преди да успея да приема факта че нямам нужда от кафе и организма ми се е събудил сам. Запаметих лагера и гледките около него.





Стегнал багажа и сбогувал се със мястото се отравих към пътеката, готов с нежелание да напусна това местенце. Нищо, сигурен съм, че следващия път ще ме очаква отново. Мотоциклета, по-малко подаващ се на емоции си стоеше и чакаше да види, дали мога да карам по кално, стръмно и с препятствия.


А дръвчето не се бе преместило и си стоеше тежко и упорито на пътеката, предоставащо възможност на изобретателността ми да покаже дали съществува основателно.


Оказа се че малкото мускули по тялото помогнаха повече от съобразителността, която им благодари, а те на свой ред благодариха на мен, че съм си взел толкова лек мотоциклет. В крайна сметка бяхме от другата страна на дръзналото да се противопостави дръвче, а то от своя страна спрямо теорията на относителността реши че то е преместило се, а не ние.


Нямах време и останали сили за размисли и поех нататък... за по-пряко обикаляйки язовира.



Излязох на пътя след няколко красиви километри около язовира. Оттук подмамен по един черен път на картата, се озовах в сечище, после на една поляна с къщичка и друга по-висока къщичка за лов и след това в една река, която от своя страна бе гостоприемна та се наложи да се дърпаме с мотоциклета за да не и гостувам за постоянно.

Върнах се обратно на пътя, достатъчно кален за да залъжа някой непрофесионален офроуд любител че съм преживял достатъчно. Поех към Доспат и времето зад мен гръмогласно показа, че това е правилен избор. За сметка на това, което ставаше зад мен това, което бе отпред бе благосклонно и ме дари с още няколко спомена.


Поех към Борино и Тешел, но не пропуснах да посимам по пътя.


Времето премина в променливо, но все още бе сухо. За сметка на определено влажната природа на този тип време, ни награждава с добра светлина за снимки.


Стигнах и до отбивката за Ягодинската пещера, но времето бе с една обиколка напред и това отложи Триград, като бъдещо и специално посветено на него пътешествие.


Поех за Пампорово но след Беден, времето решило да спази уговорката си със синоптиците разхлади и понамокри изпълнилите ме мисли и страсти. На Широка лъка, дори ме принуди да осъществя непланиран едночасов обяд, след като леко и предупредително започна да преминава в град и след първите две глътки бира ме остави да се наслаждавам на града, който не успяваше да пробие клонките на дръвчето и да достигне предвидливо оставения от мен там мотоциклет.


Поех още преди да е спрял дъжда и усетих, колко всъщност нависоко е Пампорово. Там имаше още сняг на места и дъжда се бе превърнал от топъл в отрезвителен. Не спря да вали до отбивката за Забърдо и Чудните мостове, но след Чепеларе се бе превърнал в топъл и приятен.
Нагоре по пътя природата си бе позволила да използва най-зеленото зелено, кото е имала под ръка и е размахвала четка със замах оставяща неуписуеми гледки.



Стигнах до Чудните мостове... май забравих да споделя: Цялото това пътуване бе заради десетгодишнината на класа ни, а мястото сбирката бе вече малко под мен - х. Чудни мостове.


Да това било хижата, но аз заблуден се разходих до горната, която се казва Скалните мостове, където с интерес бях разгледан от чифт чифтокопитни.



Слязох обратно и си намерих местенцето определено от хижарката за мен, разтоварих и поснимах наоколо.




А тук отделих малко време да реша дали да се върна по същият път или да потърся друг. Впоследствие поех по другия, но той се оказа глога в израза "от трън та на глог".


Рибите, рибарите или съучениците ми се появиха с пъстърва и се наложи да се заслушам кой говори за да мога да ги различа.


Вечерта мина малко бързо, можеби само в съзнанието ми и съня ме споходи по същия внезапен начин, както и предишния ден... това е по преразказ от трети лица, аз спомени нямам.



Сутрина минахме дирктно към обяда, за който също се бяха погрижили а времето обещаваше все хубави неща.


Оттук, добре разгледал картата се отправих към село Косово, което от своя страна бе свързано с Бяла черква посредством черен път. Пътя бе хубав, времето слънчево, реката пълноводна а мостовете красиви.



Косово, имам предвид селото разбира се бе малко, китно и сгушено и имаше доста посетители.


След като го открих няколко пъти, най-накрая се озовах на правилния път, стръмно извиващ се нагоре и нагоре, и нагоре.


Мислех дали пътя, по който съм поел е правилния и някакви мисли за бензина ме наобикаляха, когато попаднах на нещо като ски писта. Това подейства успокоително, тъй като знаем скиорите са мързеливи същества, несъществуващи надалеч от асфалтирани пътища.


След като пробвах има ли почва мотоциклет на ски писта, продължих по един от многото пътища и бях пресрещнат от група кални същества със странни мотоциклети, обеждаващи ме да тръгна с тях. Осъзнах че макар и сладки приказките им са силна заплаха, преценил багажа на задната седалка, гумите, просвета и странните им физиономии говорещи за нестабилна психика и поех по своя си път.
Благодарностите към тях ми се иска да им ги предам, ако евентуално четат това сега: Благодаря момчета, дано сте си изкарали добре него ден!
Аз се озовах на Бяла черква и реших да се опитам да стигна до Лилково по пътеките. Изкачих се на билото и наслаждавайки се на Родопите отвисоко разгледах картата.



След това подбрах най-вероятния път и се отправих натам.


Тук се сблъсках с трудности, поемах по три различни пътя и всеки път или бе паднало дърво и нямаше как да се заобиколи, или свършваше в нищото. Потъвах в мочурища, дърпах, бутах, пак дърпах... всъщност видях че дърпането е по-добрата тактика.


Явно ще трябва да сменя GPS-а, на този му се късаше подложката (картата) а координатите му бяха леко неверни и даваше само посоката (компаса).
Върнах се на асфалта и поех надолу към Пловдив, който се оказа далеч и далеч... странно, на картата бе на сантиметър-два. В Пловдив бе буря, но с внимателно заобикаляне ме валя само половин час. После в Пазарджик също ме уважи, но след това се реваншира със усмихнато слънце. Изсъхнах доста преди София, и както споменах подминах Белово без да купя тоалетна хартия.

Та всъщност сега ме гложди мисълта, в Белово по-евтина ли е тоалетната хартия?

Иво Марков