Ivo Markov's web site [Personal & Public]. Welcome to my rather simple website containing various information of my hobbies, trips, work and other stuff... The site is mainly in english but there may be some portions written in bulgarian.
In the middle of creation!
Karandila 2009 moto meeting - planning...
Skip Navigation LinksHOME > EVENTS > Murhash-Bulgarka journey > Pictures
Снимки и история:

Вечерта преди тръгването стегнахме и огледахме за последно багажите. За по сигурно се бяхме "обзавели" и с по чифт снегоходки, едните купени на старо а другите заети от приятел. Всичко бе готово и понеже тръгването щеше да е директно от работа то багажа щеше да е с нас в четвъртъка.


Хванахме си автобуса за с. Яна от автогарата на Ботевградско шосе в близост до сервиза на Опел и след около час дремене на седалките пристигнахме. От тук беше изходния ни пункт за х. Мургаш. Беше вече 17:00 часа и въпреки мрачните прогнози за идущата седмица, времето в момента беше слънчево и горещо. Потеглихме бодро през селото, покрай църквата и нагоре към хижата.


Маркировка се оказа, че няма или може ние да не излязохме от правилното място. Следвахме картата на GPS-а, която показваше пътека водеща към хижата. Гледките ставаха все по-красиви с изкачването през водосборната зона на селото и нагоре.




Тук вече подминахме водосборната зона, но до горе ни чакаше доста път.




Лека почивка, зад нас в далечината е източната част на Софийското поле.


Пътеката, доколкото я имаше, бе стръмна и така бързо увеличихме височина и гледките.


В далечината вече се виждаше метеорологичната станция и в ляво от нея хижата.


А зад нас бе Витоша.


Слънцето взе да се скрива. Покрай нас мина джип с хора които ни осведомиха, че хижата не работи повече от година и е запусната. От друга страна ни успокоиха, че имало вълци, което засили "женският" страх, но не поколеба "мъжкият" дух!


Вече на тъмно, един дъждовник разнообрази монотонната походка, позирайки доста професионално за дъждовник.


София светна зад престорените усмивки, криещи непресторено притеснение. Успокоихме се, че дори да не става за спане, "ей го на, къде е" столицата не бе далеч.


По хижата си личеше, как някой се бе постарал но в последствие всичко бе захвърлено на произвола. По късно на една друга хижа ни разказаха историята на хижата, на коцесионера и детето му, как от Кремиковци променили договора и как той вече вложил голяма сума се заканил, че щом няма да може да си я върне, докато той е концесионер хижата няма да работи. Кой е крив, кой прав няма значение, виждаше се труда кипял доскоро, виждаха се новите дограми, мебели и столове, но не можеше да не се отбележи, че всичко бе запуснато.




На третия етаж открихме една стая, очевидно ползвана неотдавна, в която хората бяха поддържали някакъв уют до последно. Настанихме се, хапнахме и не след дълго заспахме. Излишно е да спонавам че вълците бяха се изпокрили и не се появиха.




На сутринта ръмеше, беше едва 6:30 когато станахме. Измихме се, похапнахме леко от сладките неща, които си бяхме взели и към 7 бяхме облечени и готови да тръгваме.


Ето я и хижата, личи си работата положена по нея. Жалко е, че се допускат такива неуредици.


Най накрая сляхме нашият маршрут с маркирания път Ком-Емине или Е-2.


При метеоролозите бе мъгливо, това обяснява защо никога не познават.


А когато мъглата падне под теб си все едно в млечнобяло море.


Веднъж подминали Мургаж започнахме слизането към прохода Витиня.






Има черни пътища, особено неприятни и кални в мокро време. Макар и дъжда да бе спрял, бе влажно но пък топло.




Ето и прохода Витиня сепоказа, всъщност чухме го доста преди преди това.


От прохода нямаме снимки. Надявахме се да има откъде да си купим храна и дори да седнем да си починем и хапнем, но се оказа че не е така. Имаше недружелюбни хора и кучета, които ни сметнаха за ненормални, как така не сме по хотели и кръчми ами се каляме в природата. Продължихме раздразнени по пътя, поне да избягаме от тях и да си намерим спокойно място да хапнем и починем. Маркировката стана доста рядко събитие.


И тук се загубихме. По едно време маркировката ни вкара в едно блато до една ограда, където някой си беше обособил местенце. Нямаше как да заобиколи и продължихме по асфалта. Оказа се че зад туристически дом Витиня е трябвало да се мине, но нямаше табели, а също така и GPS не ни помогна много. И така ни се наложи да повървим 20-на километра по асфалт, съшите, които мотоциклетисите минават за да си спестят падналите дървета по пътеката от този участък.




Най-накрая след 20 километра асфалт отново излязохме по черно, но вече краката ни бяха доста подбити. Бяхме слезли до много ниско и сега качихме всичко това наобратно.


Времето беше благосклонно, но колената и стъпалата ни боляха вече много. Отново се движехме по черните пътища, някъде пак загубихме пътеката. Това беше лошо, понеже бяха много по-дълги, но предвид състоянието на колената ни и това ,че стръмните слизания още повече увеличаваха болката май не беше толкова лошо. Тъкмо се скапахме съвсем, когато имахме "късмета" да се сблъскаме "очи в очи" с два глигана. Единия даже си тичаше по пътя, което директно го изведе пред нас. Кой казва, че не спирали? Този си спря, на 30 метра от нас, грухтя си и ни вдигна кръвното. Е в крайна сметка след 15 секунди реши да ни заобиколи и за разлика от сърните и сръндаците, кото срещахме до тогава, ни дари с доста голяма адреналинова инжекция от която забравихме за всичките си болежки. Така след един глиган и едно контролно успокоително пишкане, със свежи сили минахме последните 5 километра до хижа Чавдар.


Двеста метра преди хижата ни заваля и град, но това след всичко дотук, го приехме като "благосклонно погалване отгоре". За този ден километража показваше близо 50км., което ни се отрази следващия ден - вървяхме като патета и останахме да почиване в хижата, което беше първото от непредвидените забавяния.


Както единодушно бяхме решили, следващият ден бе проспан, излежан и в будното време прекаран в охкане и близане на колена и стъпала. Хижаря Иво беше много мил и приятен човек, който сподели с нас част от запасите си. Ние имахме само сладки неща, а както се оказа впоследствие, няма откъде да си вземен дори и една супа и две филии хляб. Освен близането и охкането, направих и няколко снимки на флората и фауната край хижата.




Почти през целя ден преваляваше, което донякъде ни успокояваше за непредвиденото излежаване. Вечерта празнувахме имения ден на Борислава, за който добре че ни се обадиха да ни кажат. Държа да отбележа, че за да не и купувам подарък я "натиках" в планината.


На третата сутрин от нашето пътешествие отново можехме да ходим, което беше успокоително. Казахме си чао с Иво, взехме подарената ни от него ракия и се отравихме към връх Баба.


Сбогувахме се с флората, фауната се беше запиляла нанякъде.






Полека-лека стигнахме до паметника и закусихме, бяхме тръгнали към 7 и ни отне по-малко от час до тук.




Оттук по билото има път прокаран с цел да сложат ветрогенратори, който на места е около 15 метра широк.


Деня се очертаваше да е ясен и топъл.


Намираше се сняг на пряспи и можехме да констатираме, че четирите мотоциклета които ни задминаха на прохода Витиня прди два дена са минали оттук.


По билото имаше бунгала, около които имаше добри и гладни кутрета.


Военната станция на връх Баба бе останал зад нас.


А пред нас беше далечината.


Вляво, грозната кариера на Мед Елаците.


Алтернативата на черния път беше пътеката, мека и за предпочитане.


Понапреднали по билото, но Елаците са все така отляво.


Добре че съм аз да пооправя малко изгледа.


Взехме единодушно решение да я караме през върховете, без да подсичаме.


Напредвахме бързо, а времето беше с нас.


И така неусетно наближихме до прохода Кашана. Навремето там са започнали да строят тунел, но не са се уцелили групите копаещи от двата края и така си е останало. Сега прохода не се поддържа и въпреки отчайващото си състояние има доста движение.
Ние бяхме решили да се отбием до Мургана и да видим дали няма бленуваният от мен боб с наденица, студена бира и ако има някаква друга храна за изпът.




Стигнали до хижата дойде първо неприятното посрещане от няколко злобни кучета, естествено невързани и скачащи да хапят. Успяхме да избегнем ухапванията и влязохме вътре. Там ни посрещнаха, ако може да се нарече това посрещане, много грубо и почти ни се накараха като попитахме дали няма нещо за хапване. Толкова и ни трябваше, раничките на гръб и към Златица, колко са 15 километра?


Стигнахме до прохода Кашана, жалко че изобщо се отбихме то тази само наречена хижа, а всъщнот станция за купони и чевермета. Там едно момче с бус ни хърли направо до Пирдоп, където си напазарувахме и отново поехме нагоре към хижа Паскал.





Пътя стана много стръмен и за пореден път трябваше да се изкачим почти до билото от ниското.





Хижа Паскал се оказа уютна и топла, с приготвена храна и гостоприемни хора.





Хапнахме и пийнахме бира, измихме се с ледена вода и се наспахме добре. Сутринта бяхме отпочинали и готови за продължение на пътешествието. Поехме към връх Паскал, като бътя за разлика от стръмният вчера бе още по-стръмен.



Пирдоп и Златица се виждаха под нас, а пред нас бе само стръмно нагоре.









Поизморени стигнахме до върха, където подухваше и след снимката продължихме вече по билото.




Стигнахме разклона за х. Момина поляна и оттам продължихме по пътя си който минава през х. Планински извори.




Една снимка на чешмата с петте чучура и напред и нагоре през снега .












Поради силният вятър който излезе, решихме да слезем до х. Бенковски. Поехме по първата отбивка, която се оказа летният път, та пресичахме няколко пъти снежни преспи, но не се наложи да слагаме снегоходките.



Преди х. Бенковски имаше страхотни, но изоставени и разграбени постройки.


Имаше и хубава пълноводна река.




Каквото и хубаво да кажа за х. Бенковски ще е малко, приятелски натроени хора - майка и син се грижат за това местенце. Момчето поддържа всичко, от генератора за ток, до построяването на нови бунгала. Приеха ни добре, заредиха печката, гостиха ни със супа и чай и ни накараха да се чувстваме уютно. Определено бих се върнал отново там.








Понеже имахме време преди стъмване се заехме аз със разходка и сники а Боби с лична хигиена и то даже с топла вода.




Сутринта тръгнахме с гъста мъгла. Едвам улучвахме пътеката и се измъчихме, докато излезем на билото.


За лош късмет или може и за щастие, мъглата си остана все така гъста, дори и при преминаването на Старопланинското конче. Вятъра там не ни помагаше много, но с малко убеждения и предупреждения да не се гледа надоло, преминахме благополучно.



Това не попречи да се появи някоя друга сълза в очите, предполагам е било от вятъра. Също така изрази от сорта на "Никога повече няма да  се кача..." бяха споменавани, но както и предполагах бързо бяха забравени и заменени със "Следващият път ще...".







И така успешно преминали през кончето стигнахме до разклона за х. Вежен. Тук след съвет решихме да не рискуваме, мъглата бе прекалено гъста, снега мокър и сравнително дълбок, вятъра силен а х. Ехо не много близо. Поехме надоло към х. Вежен.



Снега поизчезна но пък камъните и на места падналото въже си бяха стабилно предизвикателство.



Вече виждахме станцията на планинските спасители до х. Вежен.



И тук на 50 метра от хижата заваля много силно.






И тогава брат ми се обади, беше се прибрал в България и решихме да приключим прехода тук, в Рибарица. Хапнахме добре, разходихме се и познимахме преди да е залязло слънцето и решихме, че на следващият ден ще се спуснем към Рибарица, където брат ми ще ни посрещне.


На сутринта намачкахме местната котка и поехме надоло.




Реките бяха пълноводни а тревата зелена и влажна.
















Напуснахме пределите на национален парк Централен балкан и влязохме в Рибарица.











Тук прекарахме няколко часа в люпене на семки, чакайки брат ми да ни "спаси".


Малко прегръдки и целувки и газ към Сливен.











Така приключи и прехода, планиран да бъде Мургаш-Българка. Времето бе обещано от синоптиците като много дъждовно и буреносно, но все пак успяхме да измъкнем много от него и да уползотворим почивните дни много по-добре отколкото като лежане пред телевизора в София. В главите ни се зародиха и идеи за бъдещи преходи, натрупахме опит от грешките си и следващият път ще сме със сигурност по-подготвени.

Надявам се да Ви е било интересно,
Иво